Долни Раковец

Населението на селото от времето на създаването му до средата на 20 век се е запазило като чисто българско от местни жители, но след това, предвид засилената миграция на хората в страната, идват заселници от близки и по-далечни райони на България. Местните хора са потомци на старите шопи, наричани тука „мраканци“, на които от север съседи са били шопите – „граовци“ (Пернишко), а от юг шопите „кекавци“ (Дупнишко). През 30-те години на 20 век селото е наброявало до 1500 души, а след средата на 50-те години се наблюдава прогресивно намаляване на живеещите там, достигайки до 350 човека в началото на 21 век. Село Долни Раковец е облагодетелствано от към транспортните връзки и подходи до него. По удобни асфалтови шосета се отива до съседните села Стефаново, Кондофрей, Друган и др. и до Радомир и Перник. Само на десетина километра е автомагистрала „Струма“ (Е-79), а има и едноименна със селото гара на международната ж.п. линия от София за Атина (коридор № 4). На юг от землището на Долни Раковец до с. Кондофрей се намира малко летище. От средата на петдесетте години на 20 век близо до гарата бе построена малка фабрика за първична обработка на лен, която работеше близо половин век.

В античността местното население на селото е било тракийското племе агриани с цар Лангар и административен център Диканя, в района на дн.село Горна Диканя. Агрианите са взели участие в похода на Александър Македонски към Индия, като негови съюзниции.

През Долни Раковец преминава важния римски път Сердика (София) – Пауталия (Кюстендил). Пътна станция Елея се намира в местността „Тиков гърбеж“ на с. Долни Раковец, откъдето разстоянието до Сердика е 24 римски мили, а до Пауталия е 28 римски мили.

Сегашното село Долни Раковец е създадено през средновековековието през годините на Втората българска империя, 13-ти – 14 век и неизменно съставя най-устойчивата част от етно-географската област Мраката. Счита се, че високото Радомирско поле е било важен военен и търговски кръстопът още през античността, като от там е преминавал и Александър Велики по време на походите за укрепване на Дунавската граница на държавата си. Преди да се оттегли в Рилските дебри, великият български светец Иван Рилски, е пребивавал по тази местност. Може да се предполага, че заселването на село Долни Раковец се осъществява от българи около минералните извори.

Първите писмени сведения за селото датират от началните десетилетия на османската власт, като в един стар турски документ от 1488 г. селото е отбелязано с името Ракувчъ и почти без промяна остава така до Освобождението, когато в свидетелство, издадено от радомирския бей (1875 г.) се споменава названието Раковча. Основен поминък на хората е бил земеделието и скотовъдството. По времето на Руско-турската война, още преди идването на руските части, турците са прогонени от действията на местните хора в т.н. Шопско въстание, организирано и ръководено от поручик Симо Соколов. След Берлинския конгрес, Долни Раковец остава в пределите на Княжество България и тогава започва период на бурно развитие. Въпреки, че бойният театър по времето на Сръбско-българската война не е далече, това село не е пострадало от вражеската инвазия. Мобилизираните мъже, най-вероятно в състава на Втори струмски полк, са преследвали наглия нашестветик чак до Пирот. Само за 25 години (от 1882 до 1906) селото се разраства няколкократно и от 33 домакинства с 525 души, нараства на 176 домакинства с 1204 човека. Средният брой на хората в едно семейство до към 1930 г. е бил 7 души. До 1926 г. то расте с доста по-бавен темп, като домакинствата достигат 209 с 1467 души.

При избухването на Балканската война един човек от Долни Раковец е доброволец в Македоно-одринското опълчение.

В края на септември 1918 г., когато напусналите отбраната на южния фронт войници се завръщат към столицата и се разбунтуват, е „прогласена“ т.н. Радомирска република. На страниците на книгата си „Клетвопрестъпниците“ (изд. 2002 г.), ген. Коста Николов описва като очевидец събитията по разтурването на тази „република“ и споменава, че последните ѝ „защитници“ са разпръснати по хълмовете около с. Долни Раковец. Освен селскостопанската дейност, жителите на селото развиват и редица занаяти. В книгата си „Село Долни Раковец“, (изд. 1995 г.), авторите Иван Гергов и Божидар Шадов отбелязват наличието на над 15 вида дейности, упражнявани от местни занаятчии в продължение на десетки години – шивачи, кожухари, обущари, тенекеджии, въжари, дърводелци, ковачи, кацари, строители, воденичари, търговци и др. Имало даже музиканти и един поет. В центъра на селото е била сладкарницата на Кирил Соколов, а до нея е била механата на Васил Ширков.

През годините на Втората световна война не може да се каже, че в селото е имало някаква ожесточена политическа противопоставеност. По-богатите хора са симпатизирали на тогавашната власт, а бедняците са им завиждали. Това е основната причина, веднага след преврата на 9 септември 1944 г. осем души от имотните селяни да бъдат измъкнати от домовете им, зверски избити и хвърлени в един кладенец до с. Върба (днес квартал на Радомир). От това село партизанка (шумкарка) е било едно момиче, което е застреляно при преследване от полицията. До към средата на 50-те години на 20 век, хората в Долни Раковец са се задържали и препитавали в селото си, но след колективизирането на земята им, те масово „поемат“ към съседните градове Радимир, Перник, Дупница, София и др. и в началото на 21 век там живеят не по-вече от 350 души. Жителите му са православни християни и са имали църква, построена още през 15 – 17 век. Читалището с библиотека съществува от първите години на 20 век, а здравната грижа за долнораковчани е с начало от последните години на 19 век, т.е. скоро след Освобождението. През 1943 г. в селото е работел постоянен медицински екип с фелдшер или лекар, медицинска сестра и санитар в специално построен здравен дом.

Културното наследство и неговото развитие през различните периоди от време в с. Долни Раковец е свързано с цялостното културно богатство на западнобългарското (шопско) население. Вероятно, още с възникване на селото, е била построена църквата, която по време на османската власт е преместена и вкопана в земята, за да не се вижда отдалече, както са повелявали султанските закони за християнските храмове.

Старата черква „Св. Николай Чудотворец“, останала още от 17 век, и сега посреща миряните и пази спомени от преди векове. В 1849 г. към нея е добавена пристройка за жените. Увеличеното население и невъзможността на старата схлупена постройка да побира местните християни е довело до решението за построяването на нова голяма и удобна църква. Основният ѝ камък е положен през 1927 г., като е осветена в 1946 г. на голямо свето тържество от софийския митрополит Партений. Постройката е забележителна с оригиналното си архитектурно оформление.

Още през първите години на 20 век е издигната сградата на местната прогимназия („Н. Й. Вапцаров“, сега затворена, поради липса на деца), в отделните класни стаи на която са се събирали до 150 ученици. Там са завършили основното си образование много долнораковчани, някои от които след това станаха отлични специалисти от много области и се издигнаха до високи държавни и културни постове (зам. министър, директор на БДЖ, телевизионен режисьор и др.). Освен с богатата си библиотека от близо 10000 тома, читалището в Долни Раковец „Св. Климент Охридски“, разполага с просторен салон, в който се провеждат културните събития, като театрални постановки, концерти, рецитали и т.н. Местният учител-поет Григор М. Шадов е издал през 1937 г. стихосбирката си „Душевни отломки“. Потомък на негов племенник е режисьорът Иван Шадов, познат с работата си в съвременни попопулярни телевизионни предавания като „Море от любов“, „Имаш поща“ и „Предай нататък“.

Характерно за това село е празнуването на Тодоров ден, наричан още „Конския Великден“, когато на някое място в землището се провежда конно надбягване (кушия) от местните конегледачи. В първия ден на всяка година (на Нова година) из селото вместо сурвакари, ходят кукери в причудливи маски и облекла и гонят злите духове.

През месец септември в селото се провежда традиционният събор, на който идват много гости от региона.

Селският футболен отбор, носещ името „Сарата“, е наследник на едноименно физкултурно дружество, възникнало през 1941 г. Отборът се състезава в „А“ Областна група 2 Перник. През 1952 г. отборът става околойски първенец.

През 50-те и 60-те години на миналия век съществува силен волейболен отбор, който представлява селото на областни и републикански първенства.

На 3 км от селото се намира мотокрос писта Стефаново, където се провеждат традиционни състезания.

Край селото има много приятни за риболов места, като река Арката и яз. Стефаново. Местните риби включват лин, щукаба, бушка, каракуда, кефал, костур и уклей.