Байлово

За проучване историята на с. Байлово най-големи заслуги има докторът на археологическите науки Иван Велков, племенник на Елин Пелин. Според неговите дългогодишни изследвания, т.нар. от байловчани местност „Гьола“, по-популярна, като „Блатото на Андрешко“, е осеяна с множество малки могилки, които свидетелстват за голям некропол. Една съществена част от тях е била разрушена от населението, тъй като от това място са били вадени камъни за получаване на вар, друга част е била разорана, а много от тях са разграбени от иманяри и любители, като и сега в местността се намират остатъци от старинни глинени съдове. В проучените десетина могили са констатирани два вида погребения: чрез изгаряне, което преобладавало и чрез заравяне на мъртвия. Според намерените в тях глинени съдове, бронзови и железни предмети, некрополът може да се отнесе към началото на IV век пр.н.е., към т.нар. „втора желязна епоха“. По всяка вероятност тези могили са принадлежали на някое тракийско племе, живяло по тези места.

На 3 km от Байлово в източна посока се намира м. Кленов дол, където са намерени части от глинени съдове и монети от по-късно римско време, което потвърждава съществуването на това място на старо селище. Малко пó на изток оттук е Калугеровският проход, през който е минавал стар път, отбивал се от римския път Белград-Цариград, минавал през селата Доганово, Огняново, сетне южно от с. Голема Раковица, и поемал по течението на реката до Голямо градище, прехвърлял билото и се спускал в прохода. По този път е минал полският крал Владислав III в похода си срещу турците през 1443 г., но едвам достигнал до Златишкото поле, е трябвало да се върне, тъй като проходът към река Тополница бил пазен от силна турска войска. Също така са му попречили да продължи и липсата на припаси, и лошото време.
Средновековието

Село Байлово съществува от XII в., като първоначално е било заселено малко пó на юг, около параклиса „Света Троица“. Селото е съществувало през Средновековието. Най-ранните сведения за Байлово, под името „село Байлова“ от кааза София, се съдържат в целокупния съкратен регистър (иджмал) на Османската империя от 1530 г. (Istanbul – BOA, TD 370, s.192). Под същото име „Село Байлова“ е описано и в подробния регистър на джелепкешаните-овцевъди от 1576 г., където отново е посочено като част от каазата София (Извори за българската история, том 16, Сф, БАН, 1974 г., стр. 90 – 140 – виж селата от кааза София с трите ѝ нахии – Грахова, Бююк яйла и Кючюк яйла). То просъществувало до 1792 г., до въстанието против турците, ръководено от българите мохамедани Мехмед Синап и Дертли Мехмед, които стигнали през месец май същата година до Златица и Пирдоп.

Сведения за Байлово от по-ново време дава ферманът на султан Ахмед хан III от 1721 г. В списъците на селата, натоварени с дервенджийска длъжност, се чете и името на Байлово, което трябвало да дава дервенджии за дружината на булюкбашията Недялко от София. Дервенджиите се задължавали да охраняват проходите и клисурите, през които минавал обществен път. Те отлично познавали пътищата и така подпомагали редовната войска. Високо над прохода, източно от селото, има местност, която населението свързва с онова време.

Старото село Байлово се намирало на 500 – 600 м западно от днешното в речната долинка около стария параклис „Св. Троица“. Височината, за която се предполага, че е била център на селото, носи названието Манастирят и според стари предания тук се намирал манастирът „Св. Георги“. По-късно (1792 г.) селото е изчезнало, причините за което са неизвестни, никакви спомени и предания не говорят за това. По всяка вероятност изчезването на селото е било причинено от турските войски, пристигащи от изток по разни направления. Те навярно са вършили големи безчинства върху населението, отбелязано в записките на поп Вуче от Хрелово (Рельово, Самоковско) от 1738 г.

Днешното с. Байлово се е заселило на това място около 1815 г. Неговото начало поставил прадядото на Елин Пелин – Кара Станьо Иванов от Болчовската махала на с. Поибрене, Панагюрско. Отначало той идвал по тези места, за да крие овцете си от турците бегликчии. Най-напред основал поселище в м. Кленов дол, а след това се преместил на сегашното място, защото било по-топло и скрито и имало хубави пасища и вода в изобилие. Тук има голям и буен извор, даващ началото на Байловската река, в долния край на която имало четири воденици. В днешно време от тях е останала само една.

Турците не били съгласни с новите преселници и ги гонили от тук, за да се завърнат, откъдето са дошли. Дядо Станьо бил мъдър и оправен човек, знаел добре турски език и заявил на турците да не разгонват преселниците, открил в София тапията на старото с. Байлово с означените граници на землището му, с което „узаконил“ новото селище. Започнал да привлича и други заселници. От Поибрене дошли Петковци и Генковци, от Вакарел и Белица пристигнали родоначалниците на днешните родове Божичковци, Чакърци, Кулинци и Панковци, от Литаково се преселили Ценовци, Гацовци и Шкодровци, от Голема Раковица – Гераците и Тинтовци, от Рашково – Загорците, от Македония (с. Лешко) – Бежаниите, и др. Така второто Байлово набира хора и сили и съществува вече 200 години.

В началото къщите на първите заселници били ниски и покрити със слама. В сборник на руски език от 1926 – 1928 (черковен списък на селищата в Софийско) е отбелязано, че през 1866 г. в Байлово имало 30 къщи.
Освободителни борби

Байловчани винаги са били с будно съзнание, настроени патриотично и революционно. Известни са някои данни, които говорят, че и Байлово взема активно участие в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. под влияние и непосредствено ръководство на един от местните дейци на Четвърти революционен окръг – Нено Стоянов – Беличанина от с. Белица. В помощ на революционната организация от селото са привлечени Стамен Божичков, Величко Божичков, Добри Китов, Кольо Гергов, Велко Петров, Веле Спасов, Стоян Костадинов, Иван Лулински, Геро Петров, Христоско Йончев, поп Атанас, даскал Яникия и Георги Зумпалов. Ковачите Евтим Велев и Иван Богданов се заемат с набавянето на оръжие – правят щикове, точат секири, търсят барут и други боеприпаси. От населението са събрани над 30 жълтици.

На 20 април 1876 г. Георги Тиханек на Калъчевия мост произвежда първия изстрел и дава сигнал за въстанието в Копривщица. Следобед „кървавото писмо“ на Каблешков е в Панагюрище, а оттам вестта се разнася по околните села. На 23 април Никола Николов и Георги Налбантина от Поибрене и Станчо Тангарата от Каменица донасят вестта за въстанието в с. Голема Раковица, откъдето е изпратен куриер за Байлово, за да уведоми местните съзаклятници. Поп Иван Петров от Байлово, свещеник в Голема Раковица, съветва своите съселяни да последват примера на раковчани. Вестта за въстанието идва и по друг път – чрез сина на Йото Варджията – Стоян, ученик в панагюрското класно училище, който си идва през с. Каменица. Той разказва на байловчани за свободния живот в Панагюрище. Съгласно разработения план точно на Гергьовден байловчани се изтеглят в м. Ключ до Опор, където прекарват няколко дни, като създават опорен пункт.

По това време редовна турска армия и башибозук се насочват към Голема Раковица и я опожаряват, а башибозукът на делията Керим от с. Белопопци се насочва към Байлово със същата задача. Байловските съзаклятници имат вече сведения за погрома в Средногорието и търсят начин да запазят силите си и да спасят селото от опожаряване. По нареждане на Стамен Божичков – кмет на селото – всички се завръщат в Байлово, като използват „сватбата на Кито Митров“. Те заявяват пред делията, че са били на сватба в с. Смолско и сега си идват. Тази хитрост помага и Байлово е спасено. По-късно са отхвърлени всякакви обвинения за непокорство пред официалната турска власт.

На 12 април 1877 г. Русия обявява война на Турция. Много българи се отправят към Кишинев, където се сформира Българското опълчение. Между тях са и тримата байловчани Стоян Костадинов (Казака), Цветан Тонков и Иван Велков. При боевете край Стара Загора на 20 юли 1877 г. загива Иван Велков. Цветан Тонков е ранен на 9 август 1877 г. при боевете на връх Шипка и е уволнен от Опълчението" на 11 август следващата година, а Стоян Костадинов (Казака), зачислен в първа дружина, не е раняван, служи до 1 юли 1878 г. и е награден с руски сребърен медал и български светлобронзов. Сведения за това дава писмо № 60 от 12 април 1877 г. на Националния парк музей „Шипка – Бузлуджа“ в гр. Казанлък.

Известен е и случаят с Добри Китов, който по време на преминаването на руската армия през Балкана (Ботевградския проход) е мобилизиран от турците, но той убива турчин в камарското поле и се укрива до идването на руската армия.

По време на османската власт главното препитание на байловчани са земеделие и скотовъдство. Поради недостиг на земя много от неговите жители са ратаи в черкезкото село Бела су (Бела вода), което се е намирало източно от Байлово и просъществувало 17 години. Заселено е след Кримската война и е имало 30 – 40 къщи. С идването на руските войски черкезите избягали, а селото им било разграбено и разрушено от жителите на околните села.
1878 – 1944

Населението постоянно нараствало и при Освобождението селото имало около 90 къщи, през 1880 г. жителите му били 657 души, а през 1910 г. – 1080. В сравнение днес Байлово има над 300 къщи с близо 300 постоянни жители.

Икономически Байлово е било бедно село. Елин Пелин пише: „Хубаво е моето родно село, хубаво е, но е много бедно.“ За бедственото положение на байловчани в периода до края на Втората световна война може да се съди от една дописка, поместена във в-к „Ехо“ (бр. 67 от 8 април 1931 г.):
„     Селото е бедно, планинско с 200 – 250 къщи. Главното препитание е земеделието и скотовъдството. И то какво земеделие, когато има стопанства с по 2 декара земя, една част от стопаните – от 20 до 40 декара и само 10 – 15 души имат от 40 до 80 декара. Земята е песъчлива и неплодородна. Работим денонощно по 16 – 18 часа и не можем да изкараме прехраната си. Почваме да купуваме жито още от харман. Обработването на земята се извършва от жените и децата, по-големите отиват да търсят работа, момичетата стават слугини на чорбаджиите в града, а бащите и момчетата – където намерят работа. От 1125 души население са емигрирали повече от 650, като не се има предвид временно напусналите. Има 5 – 10 къщи, които немат никаква стока. Некои имат по един мършав вол или крава, които теглят колата. За да могат да работят с тех, събират се с некои съседи, чиято участ е същата, и задружно работят … Затънали сме до гуша в борчове към БЗБ и към кредитната кооперация, за което миналата пролет описаха чрез съдия изпълнител парцелите на 25 души, за данъци на държавата и лихварите. Задължението на целото село възлиза на повече от 2 милиона и 500 хиляди лева (2 500 000). Къщите ни са по-скоро гробници, отколкото къщи. Прозорците облепени с хартия, почернели от газеничетата и свещите. Лампи почти немаме. Хората легат с кокошките. Сол, газ и други предмети са скъпоценност вкъщи. За храната ме е страх да говоря. Освен хляб, който не всеки има, един лук, но и той е редкост. Има хора, които не ядат по неколко дена, защото немат пари да си купят килограм жито. Безработицата е взела застрашителни размери. Почти всички мъже немат работа. Дрехите ни са парцали, както горните, така и долните (долни немаме). Смъртността е неимоверно голема, особено сред малолетните деца. Младото поколение се изражда, децата приличат на старци…