Минерален извор - Железница

Тръгнахме рано. Искахме да си хванем хубаво местенце, защото очаквахме горе да е фрашкано. Бяхме заредени с разписанията на автобуса, но не знаехме къде точно спира въпросния транспорт. Първи fail – докато намерим спирката автобуса минал, а следващия след 40 минути. Еми – неделя, какво да го правиш – все още се движехме в очаквания допуск-грешка.

След час ходене се отклонихме от асфалта – прекосихме реката по едно тясно мостче и най-после влязохме на сянка. Тук някъде обхвата тотално изчезна и сбогом онлайн карта за GPS-a. „Пристигнахме ли? -Почти“. Дъждовете които се изляха месец май тази година си бяха оставили следи в калните локви. Тук някъде стигнахме първия извор, който представляваше малко по-голяма кална локва, с някакъв накиснат младеж вътре. До него имаше тъмна постройка, в която влизаше един улук и се лееше вода. (По-късно разбрах че едно време това е носило гръмкото название Минерална баня. То не че и сега не беше баня де… имаше човек под душа.)

Продължихме нататък. Пътеката леко се губеше между всичката коприва. На места беше минирана с конски фъшкии. Кой пък кон ще тръгне в тая джунгла… По едно време пътеката реши че трябва да ни изкара дробовете с 30% наклон и да ни качи на майната си. В уморената ми глава се правеха някакви асоциации „цел – река, река – поляна, поляна – сън, пътека – нагоре, нагоре – не река…“ По едно време срещнахме три момчета с куче, които ни питаха за пътя към изворите. По-скоро аз бих ги питал тях ????

Пътеката стигна най-високата точка на баира и се спусна директно надолу през трънаците. Тук имаше драпане на четири крака с торбите за „пикника“. Страшна гледка трябва да сме били – пет заблудени агента на Карфур в гората ???? Тук започна да ми се върти из главата предателската мисъл дали ще стигнем някъде въобще. Забихме се долу при реката в Т-образно разклонение с друга пътека. Ами сега? Пуснахме разузнавач да види какво има в едната посока. Значи ако бях в по-нормално състояние щеше да ми дойде на акъла че така _не_се_прави_. Не може както сте в гората някой да хване пътя и да се диференцира от останалите без никаква връзка. Всичко може да се случи – пътеката покрай реката беше хлъзгава, за една секунда падаш във водата и си удряш главата. Змия да те ухапе – реката гърми и да викаш никой няма да те чуе…

Разузнавача се върна жив след малко. Имало поляна там и хора на палатки. „Йеее! -Не е нашата поляна. -Ама не може ли да стане нашата поляна…“ Кръгом и по другия път. След малко пътеката реши че трябва да ни прекара през реката. Аз съм градско чедо и хич не обичам да се мокря. Когато трябва да се прецапа през някой гьол си намирам брод с камъни и винаги цопвам целия по гъз. Този път реших да направя като останалите – маратонките и чорапите в ръка и смело през ряката. Брей, то било готино…

Охладих табаните и после бос през гората. Всяко камъче да ти се набива отдолу – определено си има някаква приятна болка. Имаше си очарование да газя из калта, където обут не бих минал за нищо на света.

След половин час чухме глъчка откъм реката и най-после пристигнахме. Местенцето е много китно. Реката ромоли през малка каменна каскада. Край нея има два гьола, по които някой човек доста си е поиграл. Иззидани са басейнчета, парапетчета, стълбички… Явно скоро е било правено – всичко изглеждаше все още ново и чисто. На едно място в цимента се беше подписал майстора с дата 2010г.

Доста хора имаше там и в последствие още дойдоха. Палатки се мяркаха тук-таме, а по тревата – хавлии. Имаше и нудисти. Водата беше топла, но не чак гореща. На вкус не съм я опитвал – не пия нищо, което не е текло по водопровод. Уж я дават лечебна за какво ли не, ама някои хора не правят разлика между медицина и религия…

По нататък имаше няколко огнища със задължителния надпис да не се пали огън. Е, хапнахме и пийнахме както трябва. Майонеза с горчица много върви на надениците. Дойдоха още хора и засукахме едни сближаващи бири.

По едно време стана време да си ходим. До тук грубо бяхме дошли за 4 часа (тръгнахме в 7:30, пристигнахме към 11:30). Аз към 19ч трябваше да съм в София да си хвана прибирането към Пловдив. Така че към 15 без нещо с голямо нежелание се отделихме от рахата и си стегнахме гащите за „лекия“ път обратно. Тогава комшията по огнище рече че бил чул че имало пряка пътека от тук до Железница. И ние си рекохме – защо да се връщаме по пътека, която познаваме когато можем да се зачукаме по някакъв имагинерен пряк път. Все пак прекия път винаги е по-къс, нали? От там се спуснаха и някакви бабки на по 1% живот, щом те са минали от там и ние можем, нали?

Пореден fail – пътеката ни пречука с постоянен 40% наклон и пек. Не я знам тази планина, не знам как са избирали пътеките все през деретата и все в страни от сянката на гората… Пак имаше разклонения и чудене за пътя. Добре че имаше още бабки, които да питаме за пътя. Минахме под един от най-големите стълбове с жици които бях виждал. В далечината се появиха покривите на къщите и дойде обхвата. Разбръмчаха се SMS-и с пропуснати повиквания. Тук някъде дадохме и жертва – скъсахме сандал (да, все пак бяхме тръгнали на лек пикник). Додрапахме до асфалтовия път и обратно в селото. На центъра – о, благодат! – чешма. Последва половин час засмукване на чешмата докато дойде рейса. Толкова сладка вода не бях пил.

Много освежаващо и познавателно четиво.Благодаря! Харесва ми, че е абсолютно правдиво с плюсовете и минусите, а не като някои рекламни уж пътеписи, които описват нещата със захарна глазура, а като отида, разбирам, че писачът не е стъпвал там.Тук всичко е изстрадано.Така е в София,за съжаление и ако аз бях от Пловдив като Вас, не бих посетила нищо в радиус 50 км около т.н.столица.

Сетих се за една отдавна набелязана цел – с Железница и намиращите се в близост термални извори. Бях чел и за джакузита в гората. Определено по-добрата алтернатива от разходка в Южния парк. Като завиден проектен мениджър направих кратък логистичен анализ, след който поехме с такси до най-близката спирката на автобус 69, намираща се на Икеа. От там с него се придвижихме до центъра на с. Железница. Нямах кой знае каква представа къде точно са изворите, но с питане (и гледане) до Жариград се стигало.

До кметсвеото на селото видях указателна табелка за минералните извори и я последвахме. Пътят водеше надолу по река Ведена (интересно защо улицата се казва Стамболова река?). Един дядо ни каза, че имало извори при банята и други в гората с направените джакузита.

Вървяхме с децата по пътя и се надявах да разбера повече за изворите от банята. Една баба ми беше казала в автобуса, че я били оправили и аз се надявах да видя някаква обновена постройка, приличаща на баня.

Вървяхме около 2км докато стигнахме едно мостче и път от другата страна. Снимахме се с децата, но не видях смисъл да сменяме страната на реката.

Отсреща имаше само някаква полусъборен каменна сграда. След около 20-30 м. забелязах, че там има извори с топла вода. Определено беше топла, понеже се издигаше пара от тръбите и изтичащата от тях вода. Навръщане щяхме да се отбием.Малко по-надолу видяхме и синя маркировка, която ни отведе по един широк коларски път. Обаче само на 50 м. по надолу пътят просто преминаваше през реката и продължаваше в една гора. Бях сигурен, че горските джакузита са някъде там, недалеч от сегашното ни местоположение.

Остава въпросът как да преминем с децата. От ляво имаше паднало дърво, образуващо естествен мост. Изглеждаше ми прекалено рисково да мина от там с двете деца. Камъните лежащи в реката бяха на отстояние един от друг, правещо невъзможно да се използват за мост.

За посоката на изворите всеки местен може да ви упъти, но ето някои полезни инструкции. Като тръгнете надолу от центъра, ще излезете от селото. Продължете по пътя покрай реката и ще стигнете до първите термални извори в дясно. Там има душове и кладенец, в който спокойно можете да се топнете, много е приятно. При хубаво време там често има хора. Продължете покрай тях и реката ще остане от лявата ви страна. След като изкачите малко баирче, ще слезете до съседната река. Разходката продължава нагоре по течението й във вековна букова гора. Там, където реката е по-плитка, ще трябва да преджапате през нея – чудесно разлаждане за през летните дни. И така след още малко път – общо не повече от половин-един час – ще стигнете до горските джакузита.

Тези два басейна са дело на ентусиасти, които с помощтта на малко камъни и цимент са сътворили наистина очарователно кътче. Представлява дере с приятна полянка, студената река тече буйно, а наоколо расте хвойна. От скалите до реката извира горещата минерална вода, с която се пълнят басейните. Там, където извира водата, скалите са заградени с камъни и са изградени тези два малки басейна с преливници. Обикновено са празни, а за да ги напълните трябва да запушите преливника с чимове. На по-големия басейн му е нужен около половин час, за да се напълни с гореща вода. Температурата на термалните извори е около 30 градуса целогодишно. Дори през зимата, сред снега, може да си направите едно освежаващо къпане. Само бъдете сигурни, че сте си подготвили наблизо топли дрехи, които да облечете веднага щом излезете от джакузито.

Когато човек се отпусне в топлия минерален извор и затвори очи, може да усети чистотата на природата около себе си. Атмосфера на това закътано място е така витална, че духовете на гората са съвсем осезаеми. Освен, че прекараното време тук ще върне хармонията и баланса във вас, бихте могли да имате съвсем конкретни физически резултати от банята в термалните извори. Казват, че водата тук е лековита и помага за стрес, преумора, кожни заболявания и кой знае още какво.

Ако решите да откриете за себе си това приятно кътче, имайте предвид, че много други вече са го направили. Събота и неделя тук е пълно с хора, особено ако времето е хубаво и слънчево. През зимата няма да имате особена конкуренция, но и през четирите сезони си залужава да опитате. Освен това е добре да знаете, че тук често се идват и нудисти.