София е най-големият град и столицата в България. Тя е 14-ят по големина град в Европейския съюз, с население 1 241 675 души (към 31.12.2018 г.). По резултатите от преброяването през 2011 г. населението на града е 1 291 591, което представлява 17,5% от населението на България. София е разположена в централната част на Западна България, в Софийската котловина, и е заобиколена от планини: Витоша на юг, Люлин на запад и Стара планина на север. Това я прави четвъртата по височина столица в Европа. Изградена е върху четирите тераси на река Искър и нейните притоци: Перловска и Владайска (Елешница). В централната градска част, както и в кварталите Овча купел, Княжево, Горна баня и Панчарево, има минерални извори. Климатът на София е умереноконтинентален.
София е основен административен, индустриален, транспортен, културен и университетски център на страната, като в нея е съсредоточено 1/6 от промишленото производство на България. Тук се намират също така Българската академия на науките, много университети, театри, кина, както и Националната галерия, археологически, исторически, природонаучни и други музеи. На много места в центъра на града са запазени видими археологически паметници от римско време.
София носи името на късноантичната раннохристиянска съборна църква на града „Света София“ (на старогръцки: Αγία Σοφία или Αγια-Σοφιά; на латински: Sancta Sophia; или „Светата Премъдрост Божия“ (едно от имената на младия Исус Христос)). Празникът на града обаче е на 17 септември, когато Православната църква отбелязва Светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов. Датата е определена за Празник на София с решение на Столичния общински съвет от 25 март 1992 г. Чества се и 4 януари, когато през 1878 г. руските войски освобождават града от османска власт.
София е обявена за столица на 3 април 1879 г. от Учредителното народно събрание по предложение на проф. Марин Дринов, като стар български град, отдалечен от турската граница и средищно разположен в българските земи според тогавашното разбиране.
Девизът на столицата е „Расте, но не старее“.
Най-ранното запазено в източниците наименование на днешния град София е Сердонполис (Σερδών πόλις), гърцизирано име, латинизирано в civitas Serdensium. Смята се, че то означава „град на сердите“ Тези Серди (по Дион Касий) вероятно са обитавали областта през I век пр.Р.Хр. по сведения от II век сл. Р.Хр. Мнозина автори, обаче, си задават въпроси относно Сердите: "... Този етноним [Серди] е все още фантом. (Александър Фол)" Въпроси буди и взаимовръзката „Сердика – Серди“: „Тогава, кой кого е кръстил? Обитателите града или градът – своите обитатели? (Христо Генчев)“
Император Траян официално дава на града своето родово име, наричайки го Улпия Сердика („сердийска Улпия“), като по-късно то често е съкращавано на Сердика. Нерядко името се пише и произнася Сардика.Понякога градът бива наричан Сердика, а областта около него – Сардика. Тази двойственост на Сардика/Сердика се среща в стари карти и след XVI век. И двете форми, Сердонполис и Улпия Сердика, се срещат на монети, сечени в града през римската епоха.
След присъединяването на града към България в началото на IX век за име на Сардика/Сердика официално започва да се използва и Средец (Срѣдецъ). Това може да се разглежда като ранносредновековно българско осмисляне на името Сардика/Сердика, като в същото време отразява и значението „среда“ – от централното разположение на града в Софийското поле, както и възможното значение на среден/централен град на околното население.
В старогръцки източници от този период се използва и името Триадица. Произходът му не е изяснен, като е възможно то да е неточна транскрипция на Средец (първата гласна в Средец е ят и името може да се произнася и като Срядец). Възможно е също 'Триадица' да произлиза от названието 'Средица' (произнасяно в българската езикова среда като 'Стредица/Стреадица') с изпуснато начално 'С' (като резултат от езиковото развитие Сердика-Средика/Стредика-Средица/Стредица или, алтернативно, Сердика-Сердица-Средица/Стредица). Друга предлагана възможност, която се отхвърля от повечето съвременни автори, е наименованието да идва от Света Троица (Αγία Τριάδα) по името на неизвестна днес църква в града.
През XIV век градът започва да се споменава и като София, от името на съборната църква „Света София“, която, разположена на възвишение извън източната порта на стените, по това време доминира градския силует.
Името София е регистрирано в приписката към Средечкото евангелие от 1329 г., в кореспонденцията на дубровнишки търговци около 1350 г., както и във Витошката грамота на цар Иван Шишман от края на века. В тези документи областта и жителите продължават да се наричат и Средечки, а името Средец продължава да се използва до първите години след Освобождението.
След 1878 г., с решение на градската управа, градът възстановява българското си име Средец, но малко след това, по настояване на Временното руско управление, е върнато името София. През 1879 г. се разгаря спор за името, като жителите на града създават комитет от известни личности, който се застъпва за възстановяване на историческото име Средец.
Историческият център на София е разположен непосредствено на юг от центъра на Софийското поле, една от Задбалканските котловини, разположена между Стара планина на североизток и планините Люлин, Витоша и Лозенска на югозапад. Съвременният град заема значителна част от Софийското поле, като е развит в по-голяма степен на югоизток и югозапад от историческия център, достигайки ниските части на Витоша, но най-североизточните му квартали – Сеславци и Кремиковци – са разположени на склоновете на Стара планина.
Землището на град София има площ 492 km², като освен урбанизирана територия обхваща и съседни земеделски и горски терени, включително значителна част от планината Витоша. То граничи със землищата на 3 града (Банкя, Бухово и Нови Искър) и 27 села (Бистрица, Железница, Плана, Бусманци, Владая, Волуяк, Герман, Горни Богров, Долни Богров, Долни Пасарел, Иваняне, Казичене, Клисура, Кокаляне, Кривина, Кубратово, Лозен, Локорско, Мало Бучино, Мировяне, Мрамор, Мърчаево, Негован, Огоя, Панчарево, Чепинци и Яна) от Столична община, 5 села (Големо Бучино, Дивотино, Кладница, Люлин, Чуйпетлово) от община Перник, 2 села (Гурмазово, Пожарево) от община Божурище и 1 село (Ябланица) от община Своге.
Пет планински прохода водят към града – Искърски, Владайски, Драгомански, Петрохански и Витиня. През тях още в древността минават важни пътища, свързващи Адриатика и Средна Европа с Черно и Егейско море, и Близкия изток. Благодарение на стратегическото местоположение на Балканския полуостров, София и в миналото е бил голям, оживен град, както и търговски, туристически и културен център. През нея протичат няколко маловодни реки, най-големи от които са Владайска и Перловска. Край източните квартали тече река Искър, но в този си участък тя не е пълноводна. София е известна от древността с многобройните си минерални (15 находища с общ дебит на водите 130 l/s). През последните 60 години са построени и изкуствени езера и язовири.
Отстои на 150 km от Пловдив, на 360 km от Бургас и на 430 km от Варна по автомобилни пътища.
София има умереноконтинентален климат със средна годишна температура от 10,6 °C.
Зимите в града са студени и снеговити. В най-студените зимни дни температурите могат да паднат до –15 °C или още по-ниско, най-вече през януари. Мъглата е характерно явление в началото на зимния сезон. През зимата в София има средно по 58 дни със снежна покривка.
Летата в София са топли и слънчеви. През лятото столицата остава малко по-хладна в сравнение с останалата част от страната, заради по-голямата си надморска височина. Въпреки това в най-горещите летни дни температурите могат да превишат 35 °C, най-често през юли и август.
Пролетта и есента в София са сравнително кратки с променливо и динамично време.
Средните годишни валежи са 581,8 mm, достигайки своя максимум в края на пролетта и началото на лятото, когато не са рядкост гръмотевичните бури.
Проблем за замърсяването на въздуха на София е нейното разположение в Софийската котловина, която е оградена отстрани с планини и които намаляват възможността за самопочистване на атмосферата. Въздухът в столицата се замърсява предимно от фини прахови частици и азотни оксиди. След спирането на работа на „Кремиковци“, те се генерират основно от автомобилния транспорт, отоплението с твърди и течни горива, замърсените пътни настилки и някои ТЕЦ-ове. Така столичните квартали Дружба, Надежда и Павлово са с най-замърсен въздух, като за първите два освен автомобилния транспорт, важен фактор за мръсния въздух са големите ТЕЦ-ове там.[19]
София е на тридесет и трета позиция през 2015 г. по замърсяване на въздуха сред 157 града от Европа.[20]
Най-ранните археологични свидетелства за обитаване на територията на София са от ранния неолит (VI хилядолетие пр. Хр.) – сред тях е Слатинското неолитно селище. Най-ранните данни за заселване на античния център на града – местността около минералните извори на днешната Централна минерална баня – са от бронзовата епоха (II хилядолетие пр. Хр.). Сведенията за това селище са оскъдни, тъй като градът продължава да съществува на това място в продължения на хилядолетия и много от останките са унищожени, но то съществува без прекъсване до наши дни.
Исторически сведения за района на днешна София се появяват в древногръцки писмени източници в средата на V век пр. Хр., като по това време тази част на Балканския полуостров е населена с различни народи от групата на Траките. Областта на север от планината Скомброс (Витоша) се населява от племената тилатеи, посочени през V век пр.н.е.от Тукидид и трери, посочени от Страбон през I век пр. Хр. Територията, която заемат тилатеите и трерите, се ситуира между днешните София, Перник, Босилеград и Пирот, като изрично се споменава река Оксиос (Искър).
През III век сл. Хр. Дион Касий нарича част от римските противници от I век пр. Хр. (времето на посоченото от него първо завладяване на днешните български земи) Серди, като ги причислява към голямата общност на Траките. За мнозина от съвременните учени Сердите са несъмнена част от едно келтско население с корени в III век пр. Хр. От каменни надписи, отнасящи се за селището при минералния извор, е известно името Сардики или Са/ердонполис („Град на сердите“). Почти няма историческа информация за града през периода на предсердикийското селище, но вероятно през IV век пр. Хр., при Филип II, земите на на тилатеите и трерите са завладени от Древна Македония, като остават част от същинска Македония и след разпадането на империята на Александър Македонски. С упадъка на царството през III век пр. Хр. то губи владенията си във вътрешността на Балканския полуостров и по време на завладяването му от римляните в средата на I век пр. Хр. Софийското поле вече не е част от него.
За пръв път около 220 година сл. Хр. Дион Касий посочва активните военни действия на римляните за завладяване на областта през 29 – 28 година пр. Хр В Глава 51 на Римска история Дион Касий се спира на някои от действията на Рим за подчиняването на част от земите на днешна България. Съгласно Дион Касий през 28 година пр. Хр. проконсулът на Македония Марк (Лициний) Крас, бива изпратен в Гърция и Македония и воюва с Даките и Бастарните/Скитите, усмирява насрещната Мизия, усмирява и съседните Трибали, и Дарданите ...... завладява районът Сегетика (?) ... успява да подчини Медите и Сердите... Възможно е около средата на I век пр. Хр. и Сердика да е била включена в новосъздадената римска провинция Тракия. През този период вероятно започва и заселването на ветерани от римската армия в новозавзетите земи. При управлението на император Марк Аврелий Сердика получава правото да сече собствени монети и около 180 година е укрепена с крепостна стена, която в продължение на столетия очертава същинския град, така, както го разбира античното градоустройство.За периода на императорите Галиен, Аврелиан и Клавдий II (III – IV век сл. Хр.) "... имаме сведения, че в Сердика е функционирала държавна монетарница, която не е сякла монети от името на градската управа, а с позволението на императора, които вече са съвсем друга категория пари...(Археол. Весела Кацарова, 2017, София)"
През Римската епоха активна стопанска дейност се развива далеч извън градските стени, но в днешните граници на София. Пример за това са използваните до съвременната епоха тухларни при днешния квартал „Гоце Делчев“, добивни съоръжения за желязна руда на Витоша и за злато в Горубляне и Дървеница, както и десетките известни извънградски вили – някои от тях включват луксозни жилищни помещения, докато други са изцяло ориентирани към земеделско производство, а някои са оградени и от значителни укрепления. Повечето от изследваните вили възникват между края на II и края на III век и са унищожени при различни нападения между края на III и средата на V век.
Около 271 година Сердика става център на новосъздадената провинция Дакия Аврелиана, а след нейното разделяне през 285 година – на нейната южна част – Вътрешна Дакия. При разделянето на диоцез Мизия на две, тя става столица и на северния диоцез – Дакия. През втората половина на III век град Рим губи мястото си на политически център на Империята и владетелите започват да пътуват между различни градове в провинциите. Един от тези градове е и Сердика, където често пребивават императорите Галерий (роден и починал в града) и особено Константин I. Според Петър Патриций той изразява особени предпочитания към града: „Константин най-напред възнамерява да пренесе управлението в Сардика; и понеже обича този град, често казва: „Сардика е моят Рим“.
Константин предприема мащабни строежи в Сердика, като разрушава дотогавашните жилищни квартали в югоизточната четвърт на пространството между градските стени и изгражда там архитектурен комплекс, наричан от археолозите „Константинов квартал“, включващ и най-старата изцяло запазена сграда в София – ротондата „Свети Георги“. От този период датира и най-старата известна християнска църква в Сердика, открита под днешната базилика „Света София“.
Сердикийският събор от 343 година е свикан в Сердика от западния император Констанс и източния император Констанций II, за да разреши споровете между православни и ариани, събирайки в града над 170 епископи от всички краища на Империята с придружаващите ги делегации. Двата лагера обаче остават непримирими и в крайна сметка арианските епископи напускат Сердика и продължават заседанията си във Филипопол.
Нападенията на вестготите в края на IV век, на хуните в средата на V век и на славяните и аварите от VI век не засягат тежко самия град Сердика, но ликвидират процъфтяващите големи земеделски стопанства около него. Гъстотата на застрояване на Сердика нараства, като жилища се строят и върху части от някогашни улици. При окончателното разделяне на Римската империя през 395 година градът остава в нейната източна част. Сердика е сред множеството крепости на Балканите, укрепени при император Юстиниан Велики (527 – 565),[36] при когото вероятно е построена и запазената до днес внушителна базилика „Света София“. Сведенията за Сердика през следващите два века и половина са оскъдни.
„А този Средец е в европейските предели, един от славните и забележителни градове.(съвременна българска езикова норма)“. Това е забележителната оценка на Свети Патриарх Евтимий († ок. 1402/1405 година) през тежкото и бурно време за България на границата на XIV и V век сл. Хр. Тази оценка, изразена около 1341 г. в Пространното житие на Свети Йоан Рилски (ок. 884/876 – 946 г.), очевидно се отнася както за времето на Свети Йоан Рилски: края на IX – началото на X век (когато Средец е вече част от Първото българско царство), така и за времето на Свети Патриарх Евтимий (когато българската принадлежност на Средец, безспорна доскоро, е вече поставена под въпрос). Авторът на житието със само няколко значителни думи успява да концентрира не само шестте средновековни български софийски столетия, а и вековете преди това, довели до несъмнената европейска значимост на Средец, но и да ни убеди във вътрешната сила на града да продължи своето влиятелно съществувание и да запази българската си същина независимо от катастрофалните обстоятелства.
През пролетта на 809 година, в навечерието на Великден, българският владетел Крум, завръщайки се от набег в долината на Струма, превзема Сердика и избива 6 хиляди войници и множество цивилни. Падането на града изглежда става без тежки разрушения, не води и до големи промени в града, само около крепостната стена се появяват множество находки от керамика, която някои изследвачи определят като характерна за славяните на Балканския полуостров, понякога без да се спират върху нейния тракийски и български облик. В самия край на IX или първата половина на X век църквата „Свети Георги“ е изцяло изписана наново. Градът е посещаван от цар Петър I, по чието искане в Средец е погребан непосредствено след смъртта си през 946 година отшелникът Иван Рилски.
В края на X век Средец е център на владенията на един от Комитопулите – Арон. След превземането на столицата Преслав в града за известно време се установява и българският патриарх Дамян. През лятото на 986 година Средец е обсаждан в продължение на 20 дни лично от император Василий II, а по обратния път към Тракия той претърпява тежкото поражение при Траянови врата. Едва през 1018 година, след смъртта на последния цар на Първото българско царство Иван Владислав, войводите на 35 крепости, включително Средец, доброволно приемат върховенството на византийския император.
В 1040 година градът е завзет от въстаническата армия на Петър Делян, а за потушаването на бунта тук пристига император Михаил IV. През 1059 година през града преминава император Исак I Комнин при своя поход срещу печенегите, а през 60-те години управител на Средец е бъдещият император Роман IV Диоген. През този период императорите заселват в околностите на града печенеги. През 1183 година Средец е превзет и опустошен от съюзените войски на сръбския велик жупан Стефан Неманя и унгарския крал Бела III. През 1189 година през града преминават кръстоносните войски на император Фридрих I Барбароса, а през 1194 година Средец е трайно присъединен към Второто българско царство от Иван Асен I.
В рамките на Второто българско царство Средец има голямо стратегическо значение за българския контрол над Поморавието и Македония. В първите десетилетия след присъединяването му са взети мерки за възстановяване на крепостната стена и значителните разрушения във вътрешността на града. Гъстотата на застрояване в самия град продължава да се увеличава и много улици се превръщат в тесни проходи, появяват се двуетажни сгради. Няколко управители на Средец в средата на XIII век носят титлата севастократор, втора по ранг след царската – севастократор Александър, брат на цар Иван Асен II, неговият син Калоян и накрая зетят на Александър Петър, който след смъртта на Иван Асен II управлява всички западни области на България.
Вероятно при севастократор Калоян останките от античния Константинов квартал са реконструирани в резиденция на управителя на града. Севастократор Калоян е и ктитор на Боянската църква, един от най-забележителните паметници на българското средновековно изкуство, в която е запазен негов портрет в цял ръст, датиран към 1259 година. През XIV век при митрополитската катедрала „Света София“ действа книжовна школа, от чиято дейност е запазено Средецкото евангелие, формира се комплексът от манастири около града, наричан по-късно Софийска света гора, в София има кантори на търговци от Дубровник и се произвежда многоцветна луксозна сграфито керамика, бижутерия и железарски изделия.
През 1382 година османският военачалник Лала Шахин в продължение на 3 месеца обсажда града, като в докладите си до правителството възхвалява природните условия, богатството и стопанската активност в него, както и политическото му значение, а малко по-късно София е превзета от неговия подчинен Индже Балабан бей.
По време на големия поход на Янош Хуняди през есента на 1443 г. османците изоставят София, като евакуират населението и опожаряват града, за да затруднят снабдяването на противника. Унгарците са посрещнати от християните с тържествена служба в катедралата „Света София“, но няколко седмици по-късно те отстъпват към Пирот и християните в София и околностите са подложени на кланета заради съдействието, оказано на унгарската армия.
Според свидетелства на европейски пътешественици, в средата на XV век София запазва предимно българския си характер.[52] От 1460 година в София се намират мощите на Светия Крал – Стефан II Милутин, а през 1469 година важно събитие за православната общност става преминаването през града на процесията по пренасянето на мощите на свети Иван Рилски от Търново към Рилския манастир. По това време в София и околните манастири от Софийската света гора се развива Софийската книжовна школа.
След присъединяването на София към Османската империя в града продължава да процъфтява колонията от дубровнишки търговци, към които се присъединяват и италианци от Флоренция и Венеция, образувайки католически квартал в района на разрушената западна порта на крепостта. В центъра на града живеят арменци, главно златари и кожухари, а в североизточните квартали – евреи, които развиват мащабна търговия до Нидерландия и Франция. През този период градът започва да произвежда и изнася за Италия луксозни продукти, като вълнения плат чоха и най-вече обработени кожи, разновидност на които в Италия наричат „булгарини“. В София се доставят от Италия стъклени съдове, лекарства, фаянс. По това време градът на няколко пъти е временно седалище на бейлербея на Румелия, пост с особено голямо влияние в Империята, понякога заеман от самия велик везир.